Моите пътешествия

В Париж ходихме през лятната ми ваканция, някъде юли-август. Стояхме около седмица.
Летяхме от София с Балкан. Хотелът ни беше в сравнително централна част на Париж, но беше много малък, а стаите - ужасно тесни. Казваше се New Hotel Roblin Paris.
В първите дни успяхме сами да открием един от огромните магазини Лафайет и загубихме известно време там. Иначе имахме включени екскурзии с групи руснаци и екскурзоводи говорещи руски. Майка ми поне ги разбираше.
От екскурзиите си спомням, че ходихме до Лувъра. Него го разгледахме малко набързо, защото беше огромен. Но поне успяхме да видим прочутата Мона Лиза.
Ходихме също така до Версай. И той беше голям, а аз през повечето време бях уморена и само се чудех къде да седна докато обикаляхме из стаите. Градините също бяха много големи и красиви, но за тях вече нямах сили да ги обикалям.
Качвахме се и на Монмартър (дано не бъркам името), но от там нямам много спомени. Видяхме Нотърдамската катедрала. Записахме се и за Мулен руж като се чудехме него ли да изберем или Лидо. Все още не знам кое е по-хубаво, но знам със сигурност, че искам пак да посетя Мулен руж и да отида поне веднъж в Лидо. Беше страхотно, много, много хубаво. Нямам думи да го опиша.
Сами се качихме на едно виенско колело, ако не ме лъже паметта беше на площад Конкорд. Разхождахме се няколко пъти по Елисейските поля, качихме се на Триумфалната арка и на Айфеловата кула. В общи линии посетихме най-големите забележителности в Париж :) Редом с едно руско гробище и новият им модерен квартал - Дефанс.
Отидохме и до Дисниленд разбира се, това беше първият увеселителен парк, в който съм ходила. И от там се почна, вече съм пристрастена. Там и за първи път се качих на големите ролер костъри. Мда, хубави спомени :) Първото влакче, на което се качих беше едно космическо и покрито. Виждаше се само как те изстрелват, а какво ставаше вътре не се знаеше. И по добре май, защото не знам дали щях да се кача иначе. Толкова се уплаших, че през цялото време бях със затворени очи и пищях. Нищо не можах да видя от влакчето. След това намерихме и другото по-голямо, някакво свързано с Индиана Джоунс беше. Качих се и на него и возенето протече като на другото. Пищейки със затворени очи. Като се опитах да примижам за малка само видях, че ми предстои да се обърна с главата надолу и пак си затворих очите. Мда, и мен някога ме беше страх :)
Чувствам се гузна, че претупах повечето неща толкова набързо, но не виждам и какво повече да пиша за тях. Още повече, че беше отдавна и вече не помня много подробности.
На връщане само имахме малко перипетии. На летището им Шарл Де Гол (което и до днес мразя заради въпросната случка) се оглеждахме да намерим къде е чек ин-а за нашия полет. Все още обаче не бяха написали номера на гишето. Видяхме само, че е ще е на В, а всичик В-та бяха зад една преграда. Решихме да влезем вътре, за целта ни направиха паспортна провека и ни пуснаха. След известно време обаче се оказа, че нашето гише не било там, а отвън. Само на Балкан гишетата бяха отвън, а ние нямаше откъде да го знаем това. Искахме да излезем, обаче не ни пускаха. Някъде по това време бяха паднали вече шенгенските визи, но очевидно служителят на летището не го знаеше това и не искаше да ни пусне един вид да влезем в Париж. А ние искахме само да си черикаме багажа. Размотавах ни известно време и ни препращаха на различни места, аз не знаех къде съм, голям страх брах, че може да си изпуснем полета и не знаехме какво да правим, но най-накрая ни пуснаха все пак и успяхме да се приберем успешно.

В Тунис ходихме заедно с майка ми през моята пролетна ваканция. Летяхме от София през Милано с Алиталия. Всъщност дори имахме една нощувка в Италия, защото полетът ни за Тунис беше чак на следващия ден. Само дето хотелът ни май не беше точно в Милано, а някъде извън него. И като пристигнахме отвън изглеждаше доста зле, но отвътре беше хубав.
Ние се разходихме малко там където бяхме, защото както вече казах май не беше Милано, но беше късно вечерта и всичко беше затворено вече. Вечеряхме в хотела, а аз не бях гладна и ядох ананас, който бяха украсили много добре. Имам снимка даже с него.
На следващия ден рано сутринта ни върнаха до Малпенса - летището в Милано, което на нас тогава ни се стори страшно хубаво. То и сега не е лошо де, но вече сме виждали доста повече летища.
Отлетяхме за Тунис, а от там ни взеха и ни закараха в курорта, в който щяхме да бъдем. Вече не му помня името, Сус ми се върти в главата, но не съм сигурна дали бяхме точно в него или е бил някъде близо до нас.
Хотелът ни беше на брега на морето, плажове, басейни, не беше лош. Иначе в курорта нямаше нищо особено, горе-долу като в нашите курорти, само разни сувенири, но с тази разлика, че там беше пълно с черни хора.
Иначе в хотела ни вечер организираха разни забавления и от време на време ходихме да ги гледаме, интересно беше.
С всичкия си акъл се записахме и за някаква двудневна екскурзия. Два дена само ни лангъркаха в едно микробусче. Направо ми се разказа играта, както не обичам да пътувам. Вече даже не помня къде точно ходихме...качвахме се на камили, разглеждахме някакви руини, вечерта разглеждахме нещо свързано с 1001 нощи. Спахме в едно гадно хотелче, но се преживяваше. Сутринта ни събудиха мюсулманските им молитви. На следващия ден продължихме с преходите, бяхме на някакво солено езеро, в едни оазиси ни закараха с джипове и накрая гледахме някакви храмове май.
Когато вече се прибрахме в нашия си хотел единия ден се качихме на едно влакче, от тези, които ходят по курортите и отидохме до съседния курорт да се разходим. В някакъв парк с птици ходихме там.
Цялото това нещо се случваше през април като в Тунис за това време си беше доста топло. В Милано не сме излизали, но също изглеждаше слънчево. Така че като стигнахме България изживяхме лек шок. Като бяхме наближили София аз се загледах през прозореца и някак много бяло ми се струваше всичко. Всички покриви на къщите бяха бели, а не ми беше ясно как е възможно при положение, че всеки си го прави както на него му хареса. По земята също беше бяло. По някое време осъзнах, че това е сняг. През април. И то много сняг. Такава виелица беше, че самолета ни за Варна едвам излетя. И бяхме в едно много малко самолетче, което не летеше много високо и кабината не беше херметически затворена. За сметка на това хората бяха мили, вместо обичайната самолетна храна ни дадоха козунаци и боядисани яйца, защото беше Великден. Аз обаче нищо не можах да хапна, едвам преживях полета, много ми беше лошо. За капак зад мен седеше някакъв по-едър мъж, който ме ръчкаше с краката си в гърба.
Стигнахме някак до Варна за около час и половина все пак, всичко мина успешно и с това приключи ходенето ни до Тунис.

Във Великобритания ходих сама на езиков курс организиран от Интеграл. Беше си доста вълнуващо преживяване, защото за първи път бях на такова място.
Всъщност от България тръгнахме поне 5-6 деца, не бяхме малко, а там ни чакаха още 2. Летяхме от София със самолет на Балкан. Седях до прозореца и бях много щастлива от този факт, защото тогава още ми беше интересно да гледам отвън. Кацнахме в Лондон на летище Хийтроу и от там ни закараха до едно градче наблизо (Буши), в което всъщност щяхме да бъдем. Имаше възможност да се избира дали искаш да си в семейство или в общежитие и незнайно защо аз бях избрала да съм в семейство. Всички други щяха да са в общежитието. Когато пристигнахме мен трябваше да ме вземе семейството и да отида при тях. Не стана така обаче, поради някаква причина не могли да дойдат. Трябваше да остана 2 дена в общежитието и тогава щели да ме вземат. Аз се зарадвах честно казано защото всички други щяха да са там, а иначе щях да остана сама.
Настаних се в една стая с едно от момичетата, с което в началото се разбирахме, но след това тя нещо започна да не ме харесва, че и другите настрои против мен. Но това вече няма особено значение.
В общежитието имаше стол, където предлагаха закуска, обяд и вечеря и въпреки, че храната беше вкусна аз все не бях гладна. Няколко дена почти не бях яла, и аз не мога да си го обясня защо. Но се усетих навреме, че нещо не е наред и малко по малко започнах да се храня.
След като минаха двата дена и семейството ме взе не бях особено щастлива. Бях свикнала вече в общежитието и не исках да си тръгвам. И при семейството не ми хареса особено, беше направо пренаселено. Те имаха две деца, по-малки от мен момиченца, а аз делях една стая с момиче от Франция, което подобно на мен беше доста мълчаливо. Много скоро поисках да се преместя в общежитието и в крайна сметка успях да се върна. Там си мислех, че се чувствах по-добре, макар че сега като си спомня може би трябваше да дам шанс на хората, и при тях можеше да ми хареса.
Иначе в началото още имахме тест, според който определиха нивото ни на английски и ни разпределиха в групи. Сутрин имахме часове с нашата група, в която имаше хора от всички държави. Вече обаче не помня много от тези часове :) Само се сещам, че накрая ни бяха организирали нещо като търсене на съкровище и беше страшно забавно.
След часовете имахме обяд и после имахме или свободно време или някаква екскурзия. От екскурзиите си спомням, че ходихме до Оксфорд, но какво точно правихме там съм забравила. Ходихме и до Лондон, но не беше за дълго. Посетихме музея на мадам Тюсо, някаква църква, видяхме Биг Бен и Бъкингамския дворец. По снимките сега видях, че съм снимала и площад Трафалгар, а също и имам спомен, че сме минавали покрай Хайд Парк. Оставиха ни на някакво място да пазаруваме, но идея си нямам къде беше, сега като се замисля може да е било например Ковънт Гардън. Но не беше нещо особено, нямаше хубави неща.
Аз лично бях останала много по-очарована от големия шопинг център в Буши, дотогава не бях виждала такова нещо. Имаше много магазини и страшно ми хареса, доста време прекарах там да го разглеждам. Не че си купих много неща де, тогава все още не пазарувах като невидяла.
В Буши видях и за първи път светофари за пешеходци, които светваха зелено когато натиснеш бутон. Беше си направо като един нов свят.
Прекарах в Буши 2 седмици, това беше минималния срок, и след това се прибрах. Доволна съм от преживяното, радвам се, че видях много неща. Е, можеше и по-добре да бъде, но колкото толкова.